Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Съобщения
Чет Окт 11, 2018 8:37 am by -nicole

» Отсъствия
Съб Окт 06, 2018 3:57 pm by Alexander Moon.

» Запазване на лик
Пет Сеп 28, 2018 9:24 am by K.

» The supreme art of war is to subdue the enemy without fighting.
Чет Сеп 27, 2018 3:43 pm by K.

» ...care what you wish for
Сря Сеп 26, 2018 10:26 pm by K.

» Въпроси
Сря Сеп 26, 2018 7:40 pm by K.

» He looks like sin, but some nights when only the moon is out for light, he feels more like a greek tragedy.
Вто Сеп 25, 2018 8:12 pm by Esmond

» Връщане на герой или Лик;
Вто Сеп 25, 2018 9:28 am by -nicole

» Освободени ликове и герои.
Пон Сеп 24, 2018 7:58 pm by -nicole

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 37, на Нед Сеп 02, 2018 10:36 pm

It looks like you might be one of us...

Go down

It looks like you might be one of us...

Писане by Narcisse. on Пон Юли 30, 2018 7:58 pm

Khalea; known as Narcisse; 20; Hunters
Margot Robbie
- Къде беше? - плътният мъжки глас изпълни стаята , която от дни изглеждаше особено празна. Гласът беше тежък, изискващ отговор. Моментален отговор. И все пак момичето продължи да се взира в стената, сякаш не го чу. За нея стаята все още беше празна. Знаеше, че не трябва да е така. Не беше правилно. Знаеше, че трябва да даде обяснение, и без това вече беше прекрачила границата, но все пак не помръдна. Стоеше, сякаш беше порцеланова кукла.
Без слух, без чувства, сляпа за заобикалящия я свят.
Но въпреки това беше останала капка разсъдък в нея, който й казваше, че трябва да действа. Веднага. Преди да е загубила него. Преди да е загубила единствения човек, който истински беше до нея. Да, тя се опасяваше, че това ще се случи, но не помръдна.
- Отговори ми, Лиа. Кажи ми къде беше. Кога се върна?- тонът му продължаваше да е равномерен и спокоен. Не издаваше, че нещо го притеснява. Но Калеа познаваше брат си, знаеше кога спокойствието е изписано по лицето му и знаеше, че ако го погледне сега, ще види напрежение, натрупвало се през последните месеци. По нейна вина. През последните месеци тя беше всичко друго, но не и любящата сестра, която е била през целия си съзнателен живот. През последните месеци тя самата беше друга. Изолираше се, не говореше и брат й проявяваше повече от необходимо търпение. Беше чудесен, какъвто винаги е бил, какъвто бе дори в момента. И на Леа й се струваше невъзможно да го разбере. Как успяваше? Вярваше... знаеше, че беше прекалила, когато изчезна. Ако някой ги видеше сега, би си помислил, че тя е просто егоист. Неблагодарен егоист. И самата тя се чувстваше като такъв. Но той я прие обратно. Не наказа мълчанието й със същото. Стараеше се да поправи всичко, и за двамата. И все пак имаше едно нещо, което се беше променило между тях. Беше напрежението, което се чувстваше осезаемо благодарение на всички тайни. Доверието скоро щеше да започне да се пропуква, и двамата го знаеха.
- По дяволите, Калеа! Поне ме погледни! Търсих те с дни, проверих всяко кътче в проклетия град... Къде беше?! Ако си мислиш, че можеш да си играеш с търпението ми, само защото си ми сестра и смяташ, че трябва да търпя всеки твой каприз, то... - тогава погледът й се стрелна към него. Очите, пълни със сълзи, в които сам забелязваше, че има някаква промяна, го накараха да млъкне. Накараха го да съжалява за думите, които бе изрекъл. За тона, който беше използвал. Дали не искаше да постигне точно това? Да го накара да се разкайва без да има причина? И, все пак, тя беше малката му сестричка, чиито израз на лицето не изразяваше нищо повече от чиста болка. Как не го беше забелязал по-рано? Сега очите й не напомняха цвета на океана, а излъчваха само мрак. Чертите на лицето й бяха изострени, а смата тя изглеждаше дори по-слаба.
Дерек се доближи внимателно до Леа, сякаш се страхуваше да не я изплаши с някое по-рязко движение, настани се на леглото до нея и пое ръцете й в своите. Загледа се за миг в нея, като се надяваше сам да разгадае мислите й, но това се оказа непосилна задача.
- Моля те... Моля те, Леа, говори с мен. Знаеш, че винаги ще бъда до теб. Знаеш го. Само трябва да ми кажеш какво се е случило. Във всичко сме били заедно, това не може да се промени сега.- Калеа знаеше, че той вярва в това и толкова съжаляваше, че ще го разочарова. Отново. Повече от всичко искаше да говори с него. Да му разкаже, да поиска съвет, или просто да почувства подкрепата му. Но какво можеше да му каже? Как щеше да обясни нещо, което самата тя не разбира? Опита се да намери правилните думи, с които да опише онова, което й се случваше в последно време, но не можа. Вместо това само влуши ситуацията. Усещаше как отново не може да се контролира и можеше само да гадае до какво ще доведе това този път. Но не можеше да рискува. Не и с брат си. Затова просто се отскубна от него и изтича през вратата, затръшвайки я след себе си.
~~~~
Отвори очи.
Сънуваше едно и също може би за хиляден път.
Последната им среща.
Винаги се събуждаше с буца заседнала в гърлото си, знаейки, че това не беше просто сън. Беше спомен. Спомен за момента, в който затръшна вратата пред единствения човек, който някога истински бе обичала. На когото бе вярвала. След това така и не го видя, а и нямаше да го види отново.
Беше прочела във вестника, колко нелеп начин да разбере за катастрофата. Но не отиде на погребението, не намери сили. Не можа да се изправи пред всички, знаейки, че тя го беше предизвикала. Той вероятно беше търсил именно нея. Но дори това не я плашеше толкова, колкото да погледне истината в очите. Да я приеме. Искаше й се да вярва, че той все още е добре, някъде далеч от нея. Но проклетият сън продължаваше да й напомня, че това не е така. Напомняше й, че заслужава всичко, през което преминава. Че заслужава да е сама, след като го отблъсна.
Дерек и Калеа бяха всичко един за друг. Някога, когато животът имаше смисъл, те не бяха само брат и сестра, а единственото си семейство. Запълваха празнотата от родителите, които така и не пожелаха да покажат и капка любов към тях. Но те се справяха. Сами. Двамата. И това им беше достатъчно.
От момента, в който затвори онази врата, Леа си представяше как се връща, за да поправи всичко. Само трябваше да разбере какво се случва с нея самата, да го преодолее. Копнееше за момента, в който ще може да продължи с живота си. Но сега знаеше, че вече няма какво да поправи. Нямаше при кого да се върне. Затова взе решение. Взе решение да бъде сама, за да не нарани никого повече. Можеше да се справи, знаеше как. А и вече нямаше значение. Калеа вече беше просто привидение по улиците - без чувства, без болка. Каквото и да я беше достигнало през последната година, я беше победило и сега властваше над нея.
& M
avatar
Narcisse.

Брой мнения : 379
Join date : 28.07.2018

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: It looks like you might be one of us...

Писане by K. on Пон Юли 30, 2018 8:21 pm

Мноого хубаво пишеш и героят е страшен!
Одобрена си и добре дошла :)
avatar
K.

Брой мнения : 279
Join date : 24.07.2018

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите