You live in a single moment. I live in a thousand.

За нашето малко село никой не е чувал. То е там, сгушено в Родопа планина. Дълбоко между гъстите гори и буйните ручеи. У нашето село момите и момците са най-хубавите. Девойките са с тънки снаги като на тополи, с очи череши – не можеш да им се наситиш да ги гледаш, с устни по-розови и от розите в полята, с коси дълги като Искъра. А момците? С една ръка по две стомни вдигат. И те са тъй високи, сякаш всички на Крали Марко са потомци. Като се усмихнат драго ти става да ги гледаш. По сборовете всичките моми чужди се надпреварват коя по-напред да им пристанат. Хубави са ни кои от кои повече.
Един момък обаче сякаш най-хубав бе от всички. Висок като исполин с тънка снага, ала по четири стомни големи носеше всеки ден по баира. Косите му по-черни от нощта бяха, а очите... Ах, тези очи по-сини от небето бяха, като езерата ни бистри, ке се удавиш в тях, ако погледнеш. Мълчалив беше, ама с усмивка омайваше. Всички млади девойки искаха да му пристанат от чужди и от нашето село. Ама пусто то не иска. Вечно из горите нощем бродеше, търсеше си белята все. Казваше, че ходел звездите да гледа, да си помечтае малко, ама знаех аз, че друго нещо вълнува сърцето му. Някоя самодива го беше омаяла и сега се чудеше как булото ѝ да открадне, че за жена да си я вземе. Не му бяха достатъчни нашите девойки, да го и опустей! Всеки път щом луната грейнеше го гледах как притичва към черната гора да търси своята си самодива. Разправят за тях, че красиви жени били, ама проклети. С поглед могат да те омагьосат, ама и да те убият могат. Веднъж го бях чула да говори за нея колко хубава била, че с очи не можеш да ѝ се наситиш. И така ходеше всяка вечер, до де не се завърна повече. Цяло село отиде да го търси, ала така и не го намериха. Само червения му пояс върнаха у село. И песни за него се пяха и още се пеят...



Имах толкова много имена, че вече не помня всички. Изживял съм толкова много животи, ала така и не си научих урока. Връщам се от самото начало, сякаш се раждам отново след поредната болезнена смърт. Ала само душата ми умира. Винаги... Винаги когато си далеч от мен. Защото бягаш... Бягаш от съдбата си, бягаш от мен. Прокълнати сме, аз и ти, с вечност. А ти така упорито се опитваш да си отидеш от мен. Държа живота ти в двете си черни ръце, ала ти продължаваш да се бориш с вятърните мелници. Рицар без броня. Това си ти. Едно проклятие, една отрова. Завинаги моя...
Меките първи лъчи на слънцето се промъкнаха като крадци през лекия процеп на плътните сиви завеси в малката стая. Прокраднаха се тихо, за да погалят голата ѝ кожа така, както аз никога нямаше да мога. Нощите винаги бяха дълги и изтощителни с теб, вечно трябваше да те търся, да те моля, да те наранявам дори. Дните бяха лесни, когато спеше и изглеждаше толкова невинна и крехка. Стоях облегнат на стената до голямо легло с часове, наслаждавайки се на полуголото ти тяло, докато пресните следи от ноктите ти по гърдите ми щипеха с адска сила. Това бе от онези поредни моменти, в които болното ми по теб съзнание, отново си даваше сметка колко силно желаех да те направя своя. Да няма други, да сме само аз и ти. Но не можех... Бе против природата ти, а кой бях аз да ти отнемам най-свидното – самата себе си. Затова щях да постоя още малко тук, в сенките като хищник, дебнещ своята плячка. Щях да те погледам още малко, да те целуна после нежно по медените устни, а накрая да си тръгна тихо като вятъра едва погалил черните ти сякаш въглен коси. А ти ще спиш до де луната с песента си те призове...



Вечността може да бъде толкова ужасна, когато си сам. Ала може да бъде по-страшна, когато съм с теб. Все още помня детското в очите ти, когато танцувах под съпровода на щурците и под сребристите, тънки лъчи на луната в дебрите на Родопа планина. Ти присядаше тихо на онзи голям камък до реката и ни гледаше как подскачаме като малки деца из широкото като небосвод поле. Правеше венци от маргаритки и макове и подаряваше на всяка една, за да краси главите ни. И аз подобно на послушно пале често се сгушвах в големите ти и силни ръце, докато пръстите ти нежно галеха дългите ми до нозете коси. Понякога ми се иска да се върнем отново там, където бяхме истински щастливи, където се обичахме... Вече нищо не е същото. Вече не си моя пристан, а страх... Носиш със себе си разруха и унищожение... И аз бягам, за да спася теб и самата себе си.
Никога не съм го искала, да бъда нечий блян, нечие желание. С погледа си мога да омагьосам всеки мъж, ала не и теб. Мога да направя свой, когото пожелая, ала не и теб. Винаги аз съм била хищника, но с теб всичко е различно, опасно, вълнуващо. Понякога тайничко мечтая за нас двамата, но зная, че това е просто илюзия, която никога не ще се превърне в реалност. Мразя когато си настоятелен, когато използваш силата си, за да ме покориш. Мразя когато ме докосваш, защото следите ти парят; изгарят кожата ми, оставяйки болезнени рани след себе си. И аромата ти мразя, усещам го дълбоко впит в цялото ми същество. Мисълта, че си единственото ми слабо място, ме влудява. Мразя те, защото те обичам, а ти си толкова далеч...
Нощите са винаги по-леки, дори когато сме на косъм от смъртта. Дните минават бавно като отрова проникнала в системата ми, последователно покосяваща всяка една клетка. И тази утрин е такава. Отварям очи само за да усетя липсата ти. Прокарвам ръка по намачканите чаршафи, за да се уверя, че отново съм сама. А имам нужда от теб. Лежа безмълвна и броя пукнатините по високия таван за пореден път. Усещам, че крещя, въпреки че устните ми дори не помръдват. И си повтарям на ум, за да не забравя, колко силно те мразя, защото те обичам...