Giselle Hampton

Giselle Hampton
25
civilians
candice swanepoel


Блек Холоу беше мястото, на което се беше родила, на което не прекара голяма част от времето си. Родителите й се бяха разделили на един етап от развитието на момичето и това я принуждаваше да се мести за някакво време от един град в друг, за да прекарва, по закон, еднакво време с единия и други си родител. Имаше някаква бавачка, която се грижеше доста дълго време за Жизел и сякаш й беше майка и баща едновременно. Те бяха твърде заети, за да се занимават с детето си. Деляха си разходите за бавачката. А Жизел само се чудеше дали не можеше да остане само на едното място, защото й беше писнало да пътува напразно.
Разбира се, че това нямаше как да стане. А когато откри любовта на живота си (както я наричаше в началото и почти до края на тази любов беше сигурна, че нямаше да има нужда от друг), просто беше сигурна, че нямаше да пътува. Беше го заявила на родителите си. Дори се изнесе, без да им казва, което беше твърде лошо прието и те после не искаха дълго да говорят с нея, а когато започнаха да го правят, разговорите им не траеха дълго. Все пак Жизел порасна. Имаше си университет. Стажуваше в районното заради университета. Само до родителите й не й беше. А и тя си имаше Дейвън и нямаше нужда от друго.
Жизел беше наранена именно заради него. Беше видяла всичко това с очите си, но в момента на случката не можеше да реагира. Просто се обърна, затвори вратата след себе си и бързо се върна към колата си. Не можеше да гледа повече. Не искаше да мисли повече, но цялата идея за точно това, изпиваше всяко свободно пространство в ума й. Всяка частичка от тялото й изпитваше напрежение и някаква изключителна болка. Това, хора, бяха десет години ... десет загубени години. Жизел следеше реакциите на мъжа си от няколко седмици насам. Виждаше различното му поведение. Виждаше, че той я лъжеше, че се прибираше късно, защото имаше някаква работа, но това беше чиста глупост, защото Жизел знаеше колко работеше той, знаеше кога си тръгваше. Дори нямаше нужда да следи това. За десет години прекарани заедно не можеше кой знае какво да се промени. Задръствания към дома им имаше само при тежки катастрофи, а за тях известие в новините, социалните мрежи, в управлението нямаше. Жизел за десет години не го бе виждал толкова вечери закъсняващ. Мислеше си, че можеше да я прави на глупачка, че можеше да я лъже в очите, по телефона, докато беше в прегръдките му? Дори начинът, по който й говореше беше различен, а да не говорим за докосванията му, за нежеланието му дори да бъдат заедно. Жизел не беше някаква глупачка, която можеше да си я разиграват, както си искат. Беше подготвена за деня, в който точно на това щеше да стане свидетел. Но беше лесно да се подготвиш, да си мислиш, че си готов. Реалността се оказва друга. И наистина в този едничък момент беше за Жизел. Изпитваше естествената болка, която трябваше да изпитва, защото все пак това щеше да сложи край на връзката им. Жизел щеше сама да направи това. Не й пукаше за това, че спеше с някаква си. Не й пукаше, че не се прибираше. Беше й достатъчно да знае, че той е жив и ще се върне. Беше й достатъчно да знае, че е добре. Но за толкова много време Жизел искаше просто едно елементарно уважение. Да й беше казал, че не я обича вече, че му е омръзнало от нея, че не я иска повече до себе си. Всичко щеше да е по - добре от това да я лъжеше.
Качи се в колата си. Натисна съединителя. Изключи от скорост. Врътна ключа. Запали фаровете. Въздъхна тежко. Включи първа. Изнесе се на пътя. Мина на втора. После на трета. После на четвърта. Въздъхна тежко.
Радиото се бе включило в момента, в който бе врътнала ключа. Звучеше някакво радио, но Жизел не чуваше нищо. Само вибрации, които я дразнеха до безумие. Изключи тъпото радио.
Само няколко светофара. Една права линия. После два десни завоя и един ляв. Прозорците не бяха отваряни. Всичко в тази кола беше затворено. Дори болката, която изпитваше в онзи момент бе потисната. Не беше се стекла нито една сълза от очите й, въпреки че бяха пълни. Неприятната тръпка, която караше цялото й тяло да трепери, все още беше там и се забиваше като ножове в нея.
Жизел паркира колата с хиляда зора пред управлението. Смяната й отдавна беше приключила, но не издържаше повече. Имаше нужда да бъде далеч от дома си. На някое друго място, но не и там. Излезе от колата. Заключи я. Качи се в малкия си кабинет, който й беше достатъчен. Седна на тъпия стол, подпря се на тъпото бюро. Отново тежка въздишка.
На бюрото й имаше някакви документи. Явно бяха по случая, който беше оставила, за да види какви ги вършеше Дейвън. Да си беше останала тук ... Отвори всичко по случая и просто се заби в него, защото не искаше с друго да се занимава. Да мисли за друго. Искаше да си избие тъпата случка от главата.
Осъзна и че бе заспала на работното си място, когато телефонът звънна в шест сутринта и я накара рязко да вдигне главата си. Беше сигурна, че на нищо не приличаше. Но нямаше значение. Разтърка очите си. Сигурно приличаше на вампир. Даже сигурно беше размазала грима си. Както и да е. Имаше два часа да се върне тук. Стана от стола. Прибра всичките си документи. Излезе от стаята. Слезе по стълбичките, през изхода и се качи в колата си, която я отведе до онова място. Отключи. Качи се по стълбите към стаята им си. Въздъхна за пореден път. После отвори рязко вратата и тя се тресна в стената. Дейвън и новата му подскочиха. А да не говорим каква беше реакцията му, когато видя Жизел тук ... всъщност самата тя не се поинтересува много от нея. Искаше просто да си събере нещата и да се маха. Секунда нямаше да остане тук повече.
- Жизел ...
- Приключихме. Не искам да говоря с теб - заяви и тръгна към гардероба си, извади два сака и почна да набутва някакви произволни неща.
- Жизел, какво говориш ... - усети как се приближаваше към нея. Искаше да я докосне? Предотврати това.
Не му обърна никакво внимание. Чуваше някакви думи от устата му, а с тях и на онази, която имаше смелостта и да се обажда след всичко това. Не стига, че бяха виновни. Жизел не искаше нищо да чува. Беше видяла и изпитала достатъчно последните няколко седмици. Нямаше повече да бяга от истината. Нямаше повече да унижава сама себе си. Беше му дала достатъчно време, за да реши какво иска и той бе предал връзката им. Нищо повече нямаше значение.
Хвана саковете под ръката си и тръгна да се изнася, когато усети ръката му, което я накара да пусне всичко, което държеше и такъв един да му удари. Как смееше да я докосва? Как решаваше, че можеше да си позволява това? Защо продължаваше да я лъже?
- Ще млъкнеш ли? Не искам да те виждам, да говоря с теб, не искам да ми обясняваш! Аз приключих с теб още вчера - взе нещата и бързо се изнесе.
Сега живееше в същия град. Същата работа. Само че сега делеше двустаен апартамент под наем със себе си. Все още не беше готова да купи нещо, въпреки че имаше тази възможност. Да живее в чужд дом, който бе станал общ и после отново чужд, носеше своите предимства. Повече от онези дрехи и бижута, които беше събрала, отдавна не бяха част от гардероба й, защото бързо имаше нужда от това да промени някои неща сега, когато всичко друго също беше различно. Беше трудно да започне да свиква да се буди сама. Да се прибира и да бъде сама. Да си ляга сама. Беше трудно да свикне, че него вече наистина го нямаше, въпреки че доста дълго след това той сам я търсеше и се опитваше да й обяснява някакви неща, но на Жизел й беше ясно всичко и нямаше нужда от обяснения. А и с онази дори ще си имат бебе. Какво повече за обяснение имаше? Явно беше, че той не искаше да има нещо повече с Жизел. Беше излишно да й говори, когато сам за себе си знаеше истината. Самата тя, колкото и трудно да й беше, успя да се справи с всяка забравена рутина. Тя беше силна жена и нямаше нужда от много време, за да се оправи след нещо фрапиращо. Имаше нужда само от малко време. От малко сълзи върху възглавницата. И всичко след това беше наред. Вече дори не се чувстваше тъжна. Това беше точно първите два дена. После всичко се нормализира и продължи живота си. Дори на моменти й харесваше много повече така, отколкото когато Дейвън беше част от живота й. Не можеше да се оплаче. Всичко вървеше добре. Само където понякога го засичаше и обикновено с усмивка му казваше здрасти, с думи му казваше здрасти, а после с усмивка довиждане и толкова. Най - малкото пред него щеше да си позволи да изглежда слаба. А тя не беше. Дори беше по - силна, отколкото предполагаше. Успя да получи повишението си, за което мечтаеше от няколко години насам. Фокусът й падна върху работата изцяло, но това не значеше, че не можеше и не искаше да се забавлява. Дори сега имаше повече време за това, като че ли. Просто всичко изглеждаше наред. Беше сама, но това беше хубаво. С времето просто всичко избледня. Може би беше твърде много време с този човек, може би имаха твърде много спомени заедно, но може би и не трябваше да се впряга и не го правеше. Явно нямаше какво друго да си вземе от него. А ползата беше нещо много важно за Жизел. Ако нямаше полза, нямаше смисъл. Беше загубена кауза. А Жизел мразеше загубените каузи, пилеенето на време. С работата си не знаеше кога щеше да й се случи нещо, което да я убие. Искаше да живее пълноценно. Нямаше да позволи на някакъв идиот да й отнема това време само защото е била с него години наред. Един мъж не можеше да я провали и нямаше да го направи. Амбицията й беше по - силна.