This is the story, beginning to end, that’s all there is. /James Cain/

Опитваше се да се пребори с емоциите си, но не успяваше,защото те не го атакуваха, а го чакаха сам да се удави в тях. Обгръщаха го бавно и тихо, поглъщаха го, завземаха съзнанието и сърцето му. Усещаше как губи част от себе си, отдалечаваше се с всяка секунда повече, откъсваше се от него и се опитваше да избяга.
-Искаш ли да ти разкажа...една история, Адам? - държеше ръката на брат си. Лицето му сякаш бе изваяно от мрамор, студено и непробиваемо. Стисна зъби и това бе единственият знак за борбата,която водеше вътре в себе си. Страхуваше се да изгуби брат си, той бе неговата половина, част от неговата същност. Бе прекарал дни до леглото му. Дни,които се превърнаха в ад за него, никой не го бе подготвил за това, в този момент нито един урок не му бе от полза. -Имало едно време две момчета. На пръв поглед еднакви, свързани чрез кръвта и съдбата. Всички можели да забележат неразрушимата им връзка, но тя била много по-силна,отколкото някой предполагал. Те били двете половини на едно цяло, взаимодопълващи се. Силни по отделно, но заедно...заедно били непобедими.
Джеймс се бе загледал, мислите му го бяха отвели на едно далечно място, така познато и близко,но и толкова далечно. Усмихваше се, но в усмивката му имаше нещо нередно, нещо,което много напомняше на болката.
-Чуваш ли ме, Адам? Чуваш ли? - стисна по-силно ръката на брат си и в гласа му се плъзна нотка на гняв, който бе отправен към самия-него. Яростта бе предизвикана от безпомощността, която не му бе позната. След секунди отпусна хватката си и въздъхна, отказал се от безсмислените опити да го събуди.
-Един ден,когато двете момчета си играели... - продължи историята си и се пренесе назад във времето, където душата му намери комфорт и бягство. Думите му бяха заглушени от спомените,които изпълваха съзнанието му. Разказваше, сякаш това щеше да помогне, разказваше,сякаш това щеше да намали вината,която изпитваше. -Помниш ли, Адам? Помниш ли тази история?
Повтаряше името на брат си, страхувайки се,че скоро можеше да му е твърде трудно да го изрича и то да потъне завинаги в подсъзнанието му,скрито под хилядите пластове. Сърцето му се бе превърнало в пустиня, бе тихо, празно. Преди няколко дни изпита най-ужасната болка, веднага разбра,че нещо не е наред. Сякаш някой бе изтръгнал сърцето му с тъп нож, накрая оставяйки единствено празнина, огромна празнина. Тя бе по-страшна от всяко чувство, по-жестока от болката. В нея не се криеше нищо, нямаше смисъл, нямаше изход, нямаше начало и край, тя бе нищото, убиващо надеждата и живота.
Дориан затвори очите си, сякаш отново беше малко момче. Върна се в един от спомените си. Бе един обикновен ден като всички останали. Двамата с брат си играеха с пръчки и си представяха,че са велики воини. -Обсебени от играта, едното момче паднало в големите саксии с цветя,наредени на стълбите и ги съборило.
Мъжът се засмя и смехът му отекна в тишината, никой не отвърна, самотата седеше до него и чакаше момента да настъпи и да се превърне в заместител на брат му, но нямаше да го позволи.
-Майка им се появила в следващия момент и вперила поглед в двама им.Знаели какво следва. Но когато падналото момче тръгнало да разказва, брат му го прекъснал по средата на изречението и довършил вместо него,като поело вината. Близнакът му бил благодарен,че го спасява,но и ядосан, защото ще бъде наказан вместо него. - Джеймс спря за момент и се вгледа в бледото лице на брат си. -Тогава успях да те спася, дай ми шанс да го направя отново, позволи ми.
Не след дълго главата му се бе отпуснала на леглото до брат му. Сънищата го бяха обзели.
"Адам. Адам. Адам." -викаше безнадеждно в главата си. Нямаше нужда да изрича думите,за да се прочетат в гласа му, имаше нужда от брат си. И сега всичките години прекарани далеч от него, му се струваха безсмислени и пропилени. Ако беше останал при близнака си, щеше да го защити, да го предпази и сега да не се бори за живота си.
Отвори очи и срещна отражението си. Нямаше промяна. Нищо...абсолютно нищо. Преди броени дни тичаше към брат си. Но за къде? Вече бе късно. Не стигна на време. Тичаше, безсмислено, всичко бе безсмислено. Годините,в които бе далеч от него, прекара ги в тренировки, в обучения да стане по-силен, четеше книги за войни, развиваше стратегии, научи как се водят битки. Но какъв бе смисълът, когато неговата половина умираше? С какво щеше да му помогне това сега?
Очите на Адам така и не се отвориха...

Беше много тъжно. Хубав геройй.
Одобрен си и добре дошъл