Stellan Calloway - 36 - human - fc. James Norton / optional/

Нищо повече от дъжд.
Какво пък толкова, скъсна ремък насред синя зона, за която нямаше карта за паркиране.
Телефонът му отказваше да се включи след дългият разговор с баща му отвъд Океана.
От сутринта бе скаран с Оливия за поредната дреболия, която можеше да бъде погледната отгоре-отгоре, но нали съпругата му нямаше работа, та се чудеше с какво още може да срине и без това ужасния му ден.
Стелан си припомни, че не е песимист.
Каквото и да се случеше, нямаше да го събори.
Дъждът се усилваше и едрите капки започнаха безпощадно да жилят кожата му. Той се огледа наоколо. Малките магазинчета наоколо бяха захлопнали кепенците отдавна. Единствено, в сумрака, като спасителна ракета, светеше неоновият знак на малка кръчмичка с черна, дървена дограма и големи прозорци. Отвътре се чуваше шум на непопулярна, но приятна музика. Когато се вгледа по-строго в пейзажа, забеляза хората, млади, жизнени, бъбриви, привидно на негова възраст: едни играеха дартс в ъгъла, други яростно обсъждаха нещо с бурни ръкомахания, трети следяха мача на телевизора над бара, а имаше дори няколко почерпени дами и господа, които танцуваха между масите.
Какво пък? Не му се слушаше оплакването на жена му, пътна помощ щеше да се забави в този порой, защо пък да не изпиеше една бира. Можеше дори да си повика и такси и да зареже колата да пренощува тук.
Стелан пресече набегом улицата и се озова в уютното предверие на бара. Но, както му бе тръгнало, се оказа, че няма свободни места. Е, имаше едно в близкото сепаре, в което се бе разположила самотна бюнетка, значително по-млада от него. В полите си държеше няколко книги, а в ръка, с болезнен изглеждащ жест държеше тънка стихосбирка.
Беше минал периода, в който имаше достатъчно самочувствие, че да се присъедини към нея. И последното такова, Оливия бе унищожила безпощадно.
Младата жена вдигна поглед и сякаш се спря веднага на него. С ведра усмивка, тя потупа свободното място срещу себе си и Стелан, привлечен от целият този ручай от позитивна енергия, който тя излъчваше, не дочака втора покана. Седна нареща й, смутен, и вероятно червен колкото тъмното вино в чашата й.
- Хети. – рече тя и протегна свободната си ръка, а с другата продължаваше да стиска книжката.
- Стелан. Какво четете? Изглеждате запленена.
- Това-онова. – тя кимна към останалите две книги в скута си. – В момента съм в екстаз от Бодлер. Искате ли да ви почета?
Със свободната си ръка, тя извади цигара от малката, елегантна табакера и я запали.
- Искате ли? – предложи му тя и той без угризения прие.
Какво се случваше? Тази жена сякаш бе изпила волята му да бъде праволинеен богаташки син, обучен на безсмислено, меркантилно съществуване. Седеше до непозната нимфа, която му четеше поезия, пиеше трета чаша вино и пушеше поредната цигара..
Нещо странно наистина ставаше с него...
Чувстваше се като герой във филм от 20-те години.
Чувстваше се...жив?

ВАЖНО:
- героят е пряко свързан с моят и ще желая да пишем.
- ликът подлежи на смяна, но с подходящ такъв
-ако имате въпроси ми пишете.