love is just a word.

Kaewell Nox. // 21 // supnernaural // FC: Noah Centineo

Любовта е просто дума.
А изречени от неподходящите хора, думите могат да убиват.

Ако не беше трагично, щеше да е смешно.
Седя в своя стол пред огромната отрупана с всякакви видове ястия маса, отпивам от неприлично скъпото вино и се опитвам да удържа желанието си да пратя по дяволите всички.Баща ми седи на почетното място като "уважавана" глава на семейството и ме дарява със своята снизходителна усмивка.От дясната страна е леля Елизабет, която всеки път ми напомня да ѝ казвам Лизи, за да не се чувства възрастна.Тя е на двадесет и девет и е поредната любовница на баща ми;онази, която бе успяла да задържи вниманието му за рекордно дълъг период и за също толкова голям период да се възползва от парите му – тя бе достатъчно млада, за да привлече вниманието му, достатъчно опитна, за да го задържи, и достатъчно лукава, за да се опита да бъде единствената в живота му.Наивна е.Като предишната.Наум, макар и несъзнателно, броя след колко време баща ми ще си намери нова идеална, която да показва на скъпите приеми и още по-скъпи партита, изтъквайки колко е щастлив задето има такава всеотдайна жена до себе си.Повдига ми се от всичко това, но е Коледа.Задължен съм да понеса целия фалш, който се носи във въздуха и се пропива в тялото ми в името на това да не тръгнат лоши слухове.И без това достатъчно съм оставял черни петна върху „неопетненото“ реноме на нашата фамилия.Сякаш факта, че половината свят смята баща ми за мошеник и крадец, придобил неизброимия брой пари по мръсен начин, не е достатъчно.Майка ми, която за своите четиресет и осем години изглежда като шейсетгодишна и вече тежи едва четиридесет и пет килограма, благодарение на баща ми, е в стаята си.Поредната нервна криза, синко, беше ми обяснил той.Скоро ще я пратим в санаториум отново, този път за по-дълго време.Там ще се погрижат добре за нея.Лъже.Знам, че лъже.Единственото, което се опитва е да се отърве от нея, за да може да се ожени за някоя от своите скъпоплатени...приятелки.Не обичам баща ми.Не обичам и леля Лизи.Единствено ми е жал за майка ми, тя е и причината да съм тук, да търпя всичко това и да тровя както своя, така и техния живот.Ако не беше тя щях да съм ги пратил по дяволите отдавна.Не, че и на двама им им пука.Както казах цялата вечеря е фалшиво сабиране на едно фалшиво семейство.На сутринта ще замина за скъпоплатения интернат, където баща ми иска да уча, за да мога след това да поема бизнеса му.Подтекста е, че в комплект с него идва и нелегалния такъв.По-скоро бих умрял отколкото това да се случи.
Наблюдавам баща си и леля Лизи.Движенията, мимиките, думите.Подхождат си, изградени са от мрамор - същност, на която са чужди емоциите към околните.Единствената им цел е материалното благополучие.Висша ценност, нещо като зараза, която споделят само определени.Избраните.Те познаваха единствено властта за пари.Колкото повече, толкова по-добре.Краят никога не се виждаше.С нетърпение очаквах техния.
-О, миличък, не ти ли харесва яденето? - Нежната ръка на леля Лизи се пресяга и хваща моята.Ръката ѝ е топла, приятна, с дълъг тъмночервен маникюр, но на мен ми се повдига и рязко се отдръпвам.Едва с няколко години е по-голяма от мен, а се занимава с някой като баща ми.Но дори и да не го знаех, хищническият блясък в очите ѝ щеше да я издаде.Тя е точно това.Хищник, който винаги кокетничеше и правеше впечатлението на хрисима жена.Заблуда създадена да мами непросветените.
-Престани да се правиш на мила, няма никого наоколо, който да си заслужава да впечатлиш.Знам, че ме мразиш, просто го признай. - Отрязвам я аз, изпивайки остатъка от скъпото вино, наблюдавайки я със своите блестящи сиви очи.Тя ми отвръща със своя леденосин поглед.
-Хубаво, Кайръл.Мразя те.
-Ето.Не беше толкова трудно, нали? - Усмихвам се цинично и избутвам стола си назад, изправяйки се.Баща ми дори не се опитва да ме спре.Задължителното ми присъствие за тази Коледа се е изчерпало.Единствено ме е жал, че оставям майка ми с тези двамата, желаещи единствено да я вмъкнат по-бързо в психиатрия.Но все още не мога да я измъкна от този ад.Не още…но и това ще стане.

She built a castle from the piece she took from me.
I’m going crazy, think she brought out the worst in me.

Хевън беше от онзи тип жени, които привличат вниманието единствено с присъствието си.За първи път я видях на летището, прибирайки се от коледната ваканция.Беше облечена цялата в бяло и единственото контрастиращо нещо беше черната ѝ коса и тъмни очила, които сякаш я правеха още по-нереална.В първия момент си помислих колко желая да погледна зад тези очила и да зърна очите ѝ, за да мога да се убедя, че не може да съществува толкова запленяващо същество.Защото очите…чрез тях можеше да се разбере толкова много.Тогава все още не знаех нищо.Но мисля, че дори да можех да се върна в миналото, отново бих извървял целия трагичен път на нашата любов.Или е по-правилно да кажа моята любов и нейната страст.Още в онзи миг на летището, знаех, че не е жена, която е предназначена само за един мъж.Самата мисъл, че бе женена, но мъжът, с когото бе на летището не бе нейният съпруг, бе достатъчно показателен.В първия момент си казах, че това не ме интересува.Лъжех, но го разбрах в последствие, когато се появи заслепяващата ревност от моя страна.Някак си тя успяваше да изкара както най-доброто, така и най-лошото от мен.Не бях свикнал да ревнувам, по принцип това беше работа на жените до мен.Но не и този път.Не и с тази.Онова, което изпитвах към нея бе забранено по всяко възможно правило и по всеки закон, освен този на сърцето.Моето сърце.Надявах се, че в някакъв етап ще успея да опровергая думите ѝ и да я накарам да изрече онова от което се страхува.И тя го направи.След половин година, в която намираше момент, в който да вметне своя израз „любовта е само дума“, веднъж не го каза.И аз бях щастлив, защото вече бях решил на къде ще поеме живота ми.Най-сетне бях намерил баланса между доброто и злото в себе си.Това беше Тя.Странно, нали?Аз, който не мислех никога за това да прекарам живота си с една жена започнах да си представям семейния си живот с нея.Правя го и в момента, докато я наблюдавам как разресва тъмната си коса пред огледалото, за да я приведе в нормален вид.Мога да се закълна, че аромата от парфюма ѝ е все още върху и около мен.Момини сълзи.Би трябвало да съм привикнал и да го усещам все по-неосезаемо, но става точно обратното.Всеки път е като първия, в който видях онова, което исках.Очите ѝ.Блестящи, потайни, но толкова наскърбени.Тогава не знаех защо.Не знам и сега.Но в бъдеще ще разбера, че това не беше скръб.Беше умора от живота, който водеше.Грешна беше тази жена.Но колко беше красива…
Към края на зимата е за това се дочува и тихото горене на дървата в камината.Идилична картина.Но дори и камината да не гореше, разполагах с мисъл, която имаше силата не само да ме стопли, но направо да ме подпали.Само месец и след това бе обещала, че ще напусне съпруга си, който бил напълно наясно с големите ѝ на брой изневери.Само месец и нямаше да се налага да се крием повече.Само месец и тя щеше да е моя за вечността…Колко се лъжех тогава, мислейки си, че тя ще изостави своя неприлично богат съпруг, за живот с мен.Какво можех да ѝ дам аз?Това можеше ли да се сравнява с онова, което ѝ даваше съпругът ѝ?Парите винаги побеждаваха любовта.Това просто не бе честна битка.Или поне не беше в нейната покварена красива душа, която не се обади нито веднъж, за да я накара да помисли поне за миг.Личеше си, че ръката ѝ не бе трепвала нито веднъж докато бе изписвала с красивия си почерк, онези грозни думи, описващи всички места на които бяхме ходили, всички неща, които си бяхме казали и обещали, и всичко, което бяхме направили.Докато четях огромното писмо не чувствах нищо.Емоциите дойдоха с прекалено голямо закъснение и не бяха такива каквито очаквах.Страшното беше, че и до ден днешен части от това писмо ме преследват насън.Грешна беше тази жена…и някога беше моя…

Отново е зима.Този път вървя по нощните улици отрупани с невероятно бял сняг, без да се замислям.Безцеремонната решителност отново се е завърнала в мен, след като насила я бях прогонил надалеч.Сега отново изглеждам груб и циничен, когато се отнася до положителните неща.Търпението, изчакването, съгласяването просто не са по моята част и едва сега осъзнавам, че без тях не мога да възприема личността си.Личност, която бе насилствено формирана още в детската ми възраст, когато се наложи да се сблъскам с истинското естество на работата на баща ми.Все още помня онази красива пролетна вечер, когато в голямата къща бяхме само аз и майка ми.Тогава бях на седем години, а тя бе по-красива от всякога.Бе най-красивата жена, която някога съм виждал и го казвам обективно, не само защото е моя майка.Баща ми бе заминал по „бизнес дела“, а ние тогава не знаехме колко мръсни сделки всъщност извършва и колко лоши хора предизвиква.Разбрахме го тази красива пролетна вечер.Тъкмо бях в леглото и майка ми ми четеше приказка, когато от долния етаж се разнесе силен трясък.Майка ми и аз слязохме, за да видим какво става и заварихме икономът мъртъв с голямо червено петно на гърдите си.Трима огромни мъже с лица на убийци влязоха и безцеремонно попитаха къде е баща ми.Майка ми се опита да ме прикрие зад тялото си докато се опитваше да говори спокойно и да не ги вбесява повече отколкото вече бяха.Когато обаче разбраха, че баща ми не си е у дома, решиха да му дадат подобаващ урок.Все още помня думите на един от мъжете.“Това е, за да се научи, че не трябва да бъде арогантно копеле и да се бърка там където никой не го желае.“Аз останах прикован в ръцете на един от огромните мъже, който без каквото и да е усилие възпираше нищожните ми опити да го ударя и избягам.Другите двама хванаха майка ми и я принудиха да влезе в кабинета на баща ми.Това беше и последният ми истински спомен за майка ми.Онова, което мъжете оставиха след себе си не беше жената, която познавах.И никога не стана отново.
Така насилствено влязох в истинския живот.Като тийнейджър избрах омразата като наказание за всичко, което бе правил баща ми.Направих всичко по силите си да вгорча живота му и да разваля уж перфектната му репутация.Справих се до толкова, че веднъж в пристъп на ярост, едва не ме уби.От тогава насам не сме си разменяли повече от три изречения по Коледа.
Вниманието ми бе привлечено от разговор на висок глас от една от страничните улички покрай която минавах.Спрях и се върнах няколко стъпки назад, за да видя как двама мъже бяха притиснали дребно момиче към тухлената стена зад гърба ѝ и бяха опрели пистолет отстрани на главата ѝ.Въпреки, че говореха силно, не можех да различа думите им.Нямаше и нужда, бях се научил да познавам враждебността отдалеч.Плановете ми за нормална вечер отиваха по дяволите, но не можех да отмина просто така, колкото и изкривена представа да имах за света.Изругах наум, но се отклоних и влязох в приглушената уличка, докато снегът не спираше да се сипе върху всичко наоколо.Двамата мъже чуха стъпките ми и се обърнаха като по часовник.
-Върви си по пътя, човече.Не искаш да се бъркаш тук. – Изрече единия сякаш бе прочел мислите ми.Извърна се към мен почти закривайки малкото тяло на момичето, сякаш така щеше да ме откаже.Макар и почти тъмно можех да видя, че на лицето си имаше татуировка на свастика, а на онази част от врата му, която се виждаше си личеше, че също е изрисувана в някакъв вид татуировка.
-На мен ми изглежда като идеалното място на което да бъда.Защо не пуснете момичето и всеки от нас ще може да тръгне по пътя си?
-Момиче ли? – И двамата се разсмяха, силно и цинично, сочейки треперещото дете.Защото практически едва ли имаше и петнадесет години. – Не оставяй това красиво личице да те заблуди, малката е истинска змия, когато се налага.
-Честно казано…ако бях змия, нямаше да си губя времето с отрепки като вас.И без това за вас всеки ден е като последен.Защо не намерите по-подходящ начин, с който да прекарате последните си дни от жалкия си живот? – Говорех без да мисля, оставяйки се да бъда ръководен от яростта си, която можеше да даде голям материал за размишления на някой психолог.Грубо избутах онзи, който стоеше на пътя ми и пръстите ми обхванаха дланта на момичето, издърпвайки го след себе си.В други случаи подобен начин на говорене помагаше.Бях свикнал да унищожавам с реплики наркодилърите, които имаха сделки с баща ми и всички останали долни боклуци, които идваха за...професионални срещи.
Това беше и последното нещо, което запомних с ясно съзнание.Когато отново се събудих единственото нещо, което успях да попитам бе какво се е случило с момичето.Не ми се получи, защото едва преди няколко часа бяха извадили куршум от гърдите ми и ми предстоеше дълъг период на възстановяване заради тежкия нанесен ми побой.Никой не знаеше нищо за никакво момиче.Сякаш никога не бе съществувала.Единственото, което показваше, че не съм луд бяха труповете на двамата мъже, намерени два дни по-късно.Официалното изявление на полицията бе, че са се скарали за дрога, единия е гръмнал другия, а след това и себе си.Но аз знаех, че не е така.