Jin Young [Relic's Hunter]

Jin Young|| Fc; Park Jimin|| Relic's Hunters|| 22 y.o.    

От време на време погледът му пресрещаше собственото му отражение в йодираните стъкла насреща, които бяха с цвят на индиго, но скоро полегатите лъчи на залеза ги накараха да заблестят пурпурно-златно; едно разточителство на естетика, чиято непонятност не смущаваше никого; за мъжа залезът бе порочен кръг от време, което изтича безучастно, но всмуква неговата жизненост - едно постоянно напомняне на това, че е смъртен.
Нелепи мисли за един съвременен мъж. Погледът му проследяваше минаващите по улицата жени: ценител на детайла, на извивката, на черната дълга коса разпиляваща се небрежно - една спонтанна красота, за която трябва да си нащрек, за да я уловиш като най-важното в този миг от живота ти, ако обаче досадата вече не те е прояла.
Цигарата бавно догаряше между пръстите му, облачета дим се виеха високо, преплитайки се в странни форми и бавно изчезвайки в пространството. Устните му докосваха кристалната чаша, кехлибарната течност се отливаше в тялото му, доставяйки му онова приятно затоплящо чувство.
Изправи се бавно от леглото, което издаде тих звук и остави чашата на стъклената масичка. Погледна назад към тялото, което все още дишаше равномерно, но вече две очи го наблюдаваха внимателно. Подсмихна се, накланяйки глава, но не каза нищо. Нямаше какво да каже. Думите вече бяха изчерпани. Остана още миг втренчен в очите й, след което отклони погледа си към кутията с цигари. Човешки навик? Може би. Така или иначе, рано или късно, щеше да умре. Не беше безсмъртен. Което означаваше, че трябва да се възползва от всяко удоволствие, което има възможността да изпита.
-Бъди добро момче и се върни при мен.
Тихия, женски глас го повика, напоен с толкова желание, че самият той не знаеше как би могъл да му устои. Добро момче? Вече не помнеше какво означава да бъдеш добър човек. Трудно е да опазиш човещината си обаче, когато си принуден не само да оцеляваш. Душата му отдавна бе продадена, разкъсана, разпиляна. Някъде изгубена, където той дори не би я потърсил. Дали съжаляваше ? Не, нямаше за какво. Това беше неговото признание и дори го намираше за забавно.