i have a burning in my heart and it's tearing me apart, somebody call the doctor /yuri/

Диктофона лежеше на стъклената масичка за кафе, заедно с наполовина изпита чаша черен чай „Ърл грей“ трохите, останали в чинийката за чаени бисквити. Коженото канапе бе покрито с одеало от черно кадифе, а настанилият се на него platinum blonde мъж следеше всяко движение на сновящият наляво и надясно младеж, като металическо сивите му орлови очи не се отделяха от фигурата на тъмнокосият. Потропвайки по подлакътниците с дълги пръсти, напомнящи повече на ноктите на нощна граблива птица, почти среброглавият мъж нетърпеливо чакаше и оглеждаше мястото като хищник плячка, преди да се фокусира обратно на момчето.

-Дете, ще започваме ли?

Сновящият младеж се сепна, а лешниковите му ириси се разшириха, когато той преплете поглед с другият. Приглади черният си костюм и прибра няколкото немирни орехови кичури  зад ухото си в опит да успокои нервите, които бушуваха в тялото му.

Погледна  стенният часовник – бе станало четири и половина следобед. Позволи на махалото да успокои дишането му и да го приведе в равномерен такт.  Треперещите му ръце се свиха в юмруци, а после отпуснаха също толкова бързо, преди да е забил нокти в меката плът на дланите си и да си е пуснал кръв.

Вдишай. Издишай.

-Да, готов съм.

Видимо развеселен, русият се пресегна към масичката и вдигна малкото устройство, продължавайки слузестата си реч с ненужно мекият тон и британски акцент, който несъмнено бе фалшив.

-Хайде, недей да стърчиш тогава. Поседни, ще сме тук още доста време.

Срамежливо, дори направо уплашено като притиснато в ъгъла зайче, неспокойният младеж се доближи до другото канапе, разположено огледално на онова, в което седеше по-старият и бавно се отпусна на него. При все, че бе кожено, канапето бе доста меко, и той почувства как потъва надолу. Сякаш му се догади от усещането.

След кимването, което тъмнокосия му даде, мъжът включи диктофона и го остави на масичката.

-Представи се и опиши с какво се занимаваш.

Младежът си пое дълбоко въздух , и след това го издиша, преди да разтвори алени от прехапване устни и да започне да разказва историята си.


„Не всички призраци успяват да напуснат светът на живите и да намерят пътя към отвъдното. Не зависимо от опитите, някои никога не намират входа поради фактът, че имат недовъшена работа на горната земя, а повечето от тях дори и не го осъзнават. Трябва им помощ, за да преминат отвъд. И тук се появявам аз. Казвам се Юри Никифоров Земляникин и съм екстрасенс. Всъщност правилното понятие е еспер — същество, което е родено от съюза на банши и човек. На 22 години съм и виждам призраци от тригодишна възраст. Моята работа е да помогна на заблудените души да намерят покой и да тръгнат към светлината. Всъщност светлината е субективно понятие, с което хората се опитват да обяснят границата между съществуващият свят и прекият път към отвъдното. Аз само им помагам да довършат онова което ги задържа и ги насочвам към най-близкия вход на подземното царство, за да могат да бъдат съдени, за да попаднат където трябва - дали ще са в Рая, Ада или Чистилището, това вече зависи от процента добри и лоши помисли и постъпки, който душата е извършила през земния си път.

Първият призрак, когото видях, бе на чичо ми Константин Ярославов Беликов. Бях на три години, 7 месеца и 24 дни. Денят бе сряда, четвърти март, хиляда деветстотин деветдесет и девета година, три и половина следобед. Бях придружен от баща си Никифор Земляникин Аврамов и втората си майка Елисавета Алексеевна Аврамова на погребението му. Тогава бях прекалено малък, за да разбера какво точно виждам, а и никой възрастен не се опита да ми обясни, просто защото аз бях единственият който го виждаше. Седмицата, последвала погребението го виждах навсякъде – в банята, под леглото, в детската ясла, на стола срещу мен на вечеря, на катерушките, на които си играех. Малкото уплашено дете, което бях не знаеше какво да прави, и затова се обърнах към възрастните, на които вярвах. Най-голямата ми грешка. Баща ми ме прати на терапия, докато мащехата ми се опитваше да го уговори да ме изостави в клиника за душевно болни. Лекарят бе мил възрастен, доктор Обрейков. Той постави диагноза и им каза, че това е било травматично преживяване за малкият ми детски мозък, който за пръв път се бе сблъскал с смъртта в едно от нейните проявления, и затова ми предписа само някакво лекарство и ми каза да ходя редовно на сеансите с него.

В последващите седмици аз ходех на терапия, но дори и тогава пак виждах чичо Костя. Въпреки това си мълчах, и привидно се подобрявах в очите на доктор Обрейков. На третият месец от терапията, заговорих духът на чичо Костя. И той ми отговори. Попитах го защо го виждам, той не е ли мъртъв, а той ми обясни как не можел да премине отвъд. Тогава за пръв път научих за недовършените работи на призраците, за светлината и за отвъд. И разбрах каква бе моята мисия в живота.

Чичо Костя бе преспал с мащехата ми, но никога не бе казал на татко, и това му тежеше на съвестта и му пречеше да види светлината. Помоли ме да му бъда посредник, за да може да сподели деянието си и да му олекне. След още два месеца от първият ни разговор, той най-сетне събра смелост. Бе понеделник, двадесет и седми септември, деветдесет и девета година, седмица и половина след рожденият ми ден. Бяхме се събрали след вечеря в дневната да гледаме телевизия както всеки път. Бяхме аз, четиригодишно дете-еспер, баща ми, награждаван морски пехотинец, мащехата ми, която бе барманка и призрака на чичо Костя, който седеше над мен и ме чакаше да започна. И аз започнах. Разказах това, което сам чичо Костя ми бе разказвал. Първоначално мащехата ми се разбунтува срещу мен и се опитваше да ме изкара че я клеветя. Никога не ме беше харесвала. Но след множеството изключиелно точни подробности, които ми подаваше призрака на чичо Костя, тя млъкна и си седна на мястото, като бледнееше с всяка секунда.  

За сметка на това, татко абслютно нищичко не казваше или показваше. Лицето му бе като изваяно от камък. За момент дори се зачудих дали дишаше. Единствено на края ми каза да предам на чичо Костя, че му прощава, и да си ида в стаята, докато той си „поговори“ с Елисавета. Послушах го.

Отведох призрака на чичо Костя в стаята си, където той видя светлината и разбра че работата му е свършена. Сбогува се с мен и премина отвъд. Малко след това чух крясъците на баща ми за това че чичо ми отвъд гроба се е свързал с него само и само за да му разкаже за изневярата, и звука от трошене на стъкло или порцелан, а след това и неколкократното затръшване на различни врати в дома ни.

Повече не видях Елисавета. Нито пък ходих на терапия при доктор Обрейков.




Скоро след тази случка се преместихме извън Русия и във Ню Йорк, специфично Статън Айлънд. Привикването към новата държава беше трудно, още повече, че се говореше език, който не разбирах, а бях едва на четири.

Къщата беше сравнително малка, но достатъчна за нуждите ни. Баща ми си намери работа като учител по математика, а аз започнах да се уча да изпълнявам домашните задължения и да се грижа за дома ни.

Вторият призрак, на когото помогнах, макар и той да не успя да премине светлината, бе един дървар от щата Масачузетс, с когото се запознах в четвърти клас на една училищна екскурзия заедно с випускът ни до тамошните езера. Той се казваше Арнолд Конъли и бе умрял, като го беше изяла мечка гризли. Неговата недовъшена работа беше да се извини на жена си, която го бе напуснала заради укорителното му отношение към нея, задето бе бездетна. Проблемът се изразяваше в това, че случилото се бе станало през края на седемдесетте години на осемнадесети век, и съпругата на Арнолд бе починала в средата на двадесетте.

Не знаех как да помогна на Арнолд. Бях едва на десет, в чужд град, който дори и самият “чичо Арни”, както ме помоли да го наричам, не познаваше и то за броени дни. До колкото разбрах, не знаеше и в кой град се бе преместила жена му, и по тази причина работата ми стана дори по-сложна. На този етап той се бе отказал да се мъчи и да премине светлината, затова просто си живуркаше в рушащата се колиба, която той сам бе построил са себе си и жена си. Бе ми станало жал за него, а и не знаех къде ще отиде, и дали някой друг би успял да чуе зовът му за помощ, затова му предложих да се върне заедно с мен у дома.

Нещо още за призраците - при все че нормалните хора не могат да ги видят, чуят, докоснат, помиришат и въобще усетят с което и да е сетивно, самите призраци са солидни и могат да работят с предмети, стига да искат.

След връщането си от екскурзията, трябваше да запозная татко със ситуацията и Арнолд. Той прие факта, че трябваше да дели домът ни с мъртвец, учудващо добре за нормален скептичен смъртен, и бързо свикна с присъствието на Арни. Дори му бе взел тебеширена дъска, за да могат двамата да се разбират, въпреки че основно го използваха за да се карат кой ще ми помага с домашните и за сметките и разходите на домакинството ни. Беше сякаш имах втори баща, който само аз можех да виждам.

След Арнолд, третият ми призрак бе Виктория. Виктория бе родена Виктор, сиреч, беше транссексуална жена през времето на Гражданската война. Естествено, тогава не се е гледало с добро око на хората от различна раса, пък камо ли от различна сексуалност и gender identity. За нещастие на Виктория, тя беше и двете, и и се бе наложило да участва във войната и да загуби живота си като Виктор Гроувър, и това бе името, изписано на надгробният и камък. Но, за да премине отвъд, семейството и трябваше да знае и приема нейната идентичност.

Бях на петнадесет тогава. Бе особено труден период - след смъртта на баща ми, не бях в особено добро състояние. Открих, че алкохола притъпяваше дарбата ми - нито ги чувах, нито ги виждах. Започнах да пия, и пия, и пия. Имах проблем с алкохола. Въпреки това, Арни ме измъкна от дупката, в която бях попаднал и заедно приключихме случая на Виктория - нейните наследници бяха много либерални и разбрани  хора, затова и лесно ги убедихме да сменят името на надгробната плоча.

След това Арни настоя да се запиша на сбирки за анонимни алкохолици. Все още ходя на тях.

Следващ подред бе Юко Накахара. Юко бе камикадзе от Втората световна, загинал при Пърл Харбър. Тогава тъкмо бях навършил осемнадесет. В училище изучавахме битката за Пърл Харбър по История, и сигурно това го е привлякло. Него го глождеше това, че преди смъртта си се бе отрекъл от семейството си и изоставил жена си и децата си на произвола на съдбата. Накахара първоначално отказваше да потърси помощта ми, въпреки че виждах как ектоплазменото му тяло само гравитираше около мен и изпращаше сигнал за помощ. Но ако сам не искаше, не можех да му помогна. Нямах такава власт над духовете.

В последствие успяхме да се разберем и да постигнем съгласие. Юко ми помогна да издиря семейството му - останала жива бе само най-малката му дъщеря, която бе на 86 години и почти сляпа и глуха. Общуването с нея не бе лесно, защото тя не говореше английски, нито аз японски, но с напътствията на призрака тя успя да ме разбере и да му прости.

След Юко дойде Лорънс Матч, който предпочиташе да го наричат Лари. За разлика от останалите, той не желаеше да види светлината, и колкото и да се опитвам да му помогна и да го насоча към нея, той не помръдваше. Не ме и оставяше на мира, при все че бе ужасен досадник, ми помогна да свикна и приема това, че не съм напълно човек. Той--”


-Какво става тук?
-Чичо Арни?!  Как--Защо… Защо имаш пистолет? От кога…?

Lo and behold, призракът на Арнолд Конъли стоеше под касата на вратата с насочен към белокосия пистолет и каменно изражение. По усмивката на гостът на Юри, той заключи, че и белокосият също виждаше духът, а не само реещо се огнестрелно оръжие

-От баща ти е. Той ми каза да го използвам при нужда. А сега… - дръпна предпазителят на пистолета - Кой си ти и какво търсиш при Юри?
-Господине, мога да ви уверя, че господин Земляникин е в добри ръце.

Змийската усмивка на старият накара косъмчетата по врата на Юри да настръхнат.
-Господин Чърчил--

-Агент Чърчил, ФБР. Тук съм, за да интервюирам господин Земляникин по повод предполагаемата му дарба да вижда духове.

Дългокосия прехапа устни, местейки поглед ту към единият, ту към другият, и към пистолетът, който Чърчил бе насочил към него под масичката с поглед на подплашено сърненце.

-Господине, моля да оставите пистолета и да напуснете, и ви уверявам, че господин Земляникин няма да пострада.

-Ти не си агент на ФБР, Чърчил. Дори не си човек. Изчезвай, или ще стрелям. И ако още веднъж разбера, че си се доближавал до него, заклевам се в името на всички познати богове, дори и в съня си няма да видиш покой, а Ада ще ти се стори като екзотично място за релакс.

Никога не бе чувал гласа на Арни да се принизява до подобна октава.

Чърчил само се усмихна.
- Хубаво, аз ще изчезна, но след мен ще дойдат други. Сигурен ли сте, че ще успеете да защитите господин Земляникин от всички?

Призракът премести пръст върху спусъка.
-Ако е нужно. Пръждосвай се.

Белокосия се усмихна дори по-змийски от преди и изведнъж цялото му същество се разпадна на съскаща черна маса, която се просмука между пролуките на ламината и изчезна, оставяйки след себе си само пистолетът който държеше и зловонния мирис на развалени яйца.

Арнолд видимо се успокои. Раменете му се свлякоха заедно с ръката, държаща пистолета. Остави оръжието на масичката за кафе и се свлече на колене на пода, търкайки с ръце очите си.

-Казах ти да не се забъркваш с хора, които се интересуват от дарбата ти.

Юри се пресегна и изключи диктофона.