life is hard, after all it kills you.

Издърпа тялото му по средата на кухнята, а вонята на алкохол, пот и застояло я удари изведнъж. Сдържа поредния порив да повърне, никога нямаше да свикне с тази миризма, дори и след сто години, но дългът на дъщеря бе по-силен от нея, бе по-силен от отвращението, с което всяка вечер го прибираше от бара пиян, бе по-силен от желанието й да побегне далеч и за първи път да вземе живота си в собствените ръце. Имаше чувството, че ще бъде заробена вечно от дяволската пристрастеност на баща си към алкохола. Ала гледайки го, склопил очи, дишащ тежко, в нея се пробуди онова съжаление, което не й позволяваше да го остави на произвола на съдбата. Отново се въртеше в порочния кръг между това да помогне на себе си или да помогне на баща си. От три години нямаше измъкване от тази така важна дилема. От три години Жасмин живееше без майка си, без малкото си братче, издържаше се сама, посещаваше лекции в местния университет, и междувременно се грижеше за алкохолизирания си баща и се опитваше да направи всичко по силите си да не им ипотекират къщата. Чуден живот, нали?
Постави възглавница под главата му и го зави с избеляло от времето розово одеяло, нямаше сили да го пренесе по стълбите до спалнята, а и се съмняваше, че щеше да усети разликата. Претършува джобовете му за дребни пари. Под пръстите й попадна малка снимка. Извади я внимателно, за да не го събуди. От снимката я гледаше тринайсетгодишното й тя. Усмивката по детски, очилата с различни рамки, русите опашки и онзи блясък в очите, който ти нашепваше, че всичко е възможно. Жасмин избърса с ръкав мокрите си от сълзи очи и прибра снимката, откъдето я бе извадила. Целуна баща си по челото и с тихи стъпки се отправи в стаята си.