Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Съобщения
Чет Окт 11, 2018 8:37 am by -nicole

» Отсъствия
Съб Окт 06, 2018 3:57 pm by Alexander Moon.

» Запазване на лик
Пет Сеп 28, 2018 9:24 am by K.

» The supreme art of war is to subdue the enemy without fighting.
Чет Сеп 27, 2018 3:43 pm by K.

» ...care what you wish for
Сря Сеп 26, 2018 10:26 pm by K.

» Въпроси
Сря Сеп 26, 2018 7:40 pm by K.

» He looks like sin, but some nights when only the moon is out for light, he feels more like a greek tragedy.
Вто Сеп 25, 2018 8:12 pm by Esmond

» Връщане на герой или Лик;
Вто Сеп 25, 2018 9:28 am by -nicole

» Освободени ликове и герои.
Пон Сеп 24, 2018 7:58 pm by -nicole

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 37, на Нед Сеп 02, 2018 10:36 pm

I'll take the pain give me the truth, me and my heart we'll make it through.

Go down

I'll take the pain give me the truth, me and my heart we'll make it through.

Писане by Nala. on Пет Юли 27, 2018 9:09 am


Три години по-рано:
- Шшт - изсъска Сам, докато се провираше през тесния коридор, обирайки всички паяжини в процеса. Изпъшка и глътна стомаха си колкото можеше повече, така че да се промуши успешно през най-стеснената част.
- По дяволите, не мога да дишам - въпреки шъткането, заговори момичет, - клаустрофобията ми се обажда. Имам чувството, че ще припадна - дишането й зачести, стана насечено, като на пресекулки, но сякаш не чул нито думичка от това което казва Сам отново изшътка, а сетне изпъшка за пореден път. Май на себе си трябваше да направи забележка да пази тишина - не на нея. - Спри да ми шъткаш! - троснато рече момичето. Лицето й вече беше почервеняло, а устните й направо граничаха с лилавия цвят. Ако някой я погледнеше отстрани щеше да си рече, че тя наистина не може да диша.
Коридорът от своя страна, сякаш започваше да става все по-широк, докато си преправяха път през него. "Забранената къща" беше доста популярна в малкият иначе ужасно скучен град, повечето тинейждъри прекарваха тук свободното си време - чувстваха се сякаш извън закона, макар че да бъдем честни на никой възрастен не му пукаше че са там. Сградата от години не вършеше никаква работа, собствениците бяха загинали в катастрофа сигурно миналия век, нямаше живи наследници и беше оставена на произвола на съдбата. Заобикаляше я виока телена ограда, в двора цареше същинска джунгла, а предната и задната врата, също така и прозорците, бяха запечатани с плоски дървени даски. Единственият вход беше през вратата на избата, но нагоре към основната част на къщата се стигаше само през този проклет тесен коридор, който по-скоро напомняше на процеп между стените. Който беше проектирал къщата доста се беше улял. За да минеш през него, трябваше да вървиш на една страна - недай си боже да имаш някойд друг излишен килограм, или пък да си момиче с по-големи гърди - съжалавям, прецакан си - за теб няма купон.
- Сам, ама аз наистина не мога да дишам - обади се отново момичето. Гласът й беше слаб, немощен, а устните й все повече придобиваха цвета на мъртвец. Краят на коридора наближаваше, скоро щяха да достигнат стълбището, но това по никакъв начин не успокояваше тъмнокосата. Въздухът беше сгъстен, тежък, сякаш като олово. Имаше вкус на мухъл и прах, а мисълта да остане още дори секунда в това тясно пространство изпращаше панически импулси до всеки сантиметър на тялото й.
Сам сграбчи ръката й в мрака и я стисна силно, сякаш се надяваше че докосването му е достатъчно.
- Успокой се, само се успокой - повтаряше, но май по-скоро говореше на себе си. - Силна си. Ти си силна, още малко остана - продължаваше през почти затъен дъх. Вече се чуваше музиката от годния етаж, почти бяха стигнали до стълбището, което щеше да ги отведе до шумотевицата на останалите им съученици.
Прав беше за едно - тя наистина беше силна. След всичко, което й се бе случило за кратките седемнадесет години, на дали нещо можеше да я изненада. Още от раждането й сякаш нещо тъмно беше надвиснало над главата й. Онзи ден, който трябваше да бъде най-щастливият за майка й - вече четиредесет годишна, без никакъв шанс да роди дете - се бе оказъл най-мрачният. Кръвоизлив открит не на време, дарява на тъмнокосата и майка й, само кратките два часа да се опознаят. После останали само тя и баща й. А той горкият, погубен от мъка се бе заровил в алкохола. Не виждаше смисъл да се бори, дори новороденото му, така желано от съпругата му дете, не беше достатъно да го накара да живее. Обесил се, три месеца след смъртта на жена му, оставяйки единственото си дете на произвола. Е, "произвол" бе силно казано. Тя остана с баба си и леля си, две изключително силни жени, на които дължеше всичко. Две години по-късно, остана само с леля си, която и до ден днешен бе запонния й попечител.
Така че да, беше силна, за краткият си живот бе преживяла доста. Изобщо не броим честите панически атаки, силната класутрофобия и страха й от сиоциални контакти. Нормалното състояние, в което можеше да бъде открита в повечето случаи беше с книга в ръка и чаша кафе, на верандата пред старата къща на баба й. Разбира се тук се намесваше и някой друг, Сам успяваше да закара до ръба на пропастта и да я върне обратно. Малката светлинка в тунела на голямото отчаяние и депресията, които я очакваха в бъдеще. Най-добрият й приятел, към когото винаги таеше някакви странични чувства, които обаче никога нямаше да си признае. Сам - високият, русокос, атлетичен Сам, който винаги беше на една ръка разстояние когато имаше нужда от него. Сам, чието последно име тайно добавяше към своето на гръба на тетрадката по физика, докато блуждаеше в часовете.
- Хей, хей! - извика по-силно Сам разтърсвайки ръката й. - Говори ми, искам да чувам гласът ти! - почти извика, а замъгленото й съзнание успя да направи мислена забележка, че до преди малко самият той й бе направил забележка да говори по-тихо. Стискаше ръката й по-силно, влачеше я сякаш беше парцалена кукла, докато накрая не я издърпа рязко в широкото подобие на антре, в подножието на стълбището, сетне бързо я стовари да седне на най-долното стъпало. - С мен ли си? Хайде, Алан, фокусирай се върху мен - момичето успя да се смръщи. Не стига че не харесваше факта, че е кръстена на герой от анимационен филм, ами на всичко отговре Сам никога не пропускаше да каже името й на обратно. Само той я наричаше така, ако беше някой друг щеше да го фрасне по лицето.
Само че това помагаше, факта че най-накрая се намираше на по-широко място и можеше да си поеме въздух, вече не чустваше стените, които я притискаха - това помагаше, неговият глас също. Обаче паниката още си беше там, очите й се отвориха широко.
- Искам да си тръгвам - заприказва с пресъхнало гърло. - Моля те, заведи ме у нас - умолителният й поглед беше всичко, а начина по който сграбчи ръцете му, малко над лактите, показваше отчаяността си.
- Ако искаш да си тръгнеш, няма проблем, но помисли, ще трябва отново да минеш по коридора - имаше логика в думите му, не искаше да минава отново от там. Паниката се надигаше в гълото й като топка за голф. Какво правеше изобщо тук? Нямаше приятели, имаше само Сам, защо й беше да се събира с група познати само от училище лица, за които не знаеше почтни нищо. Не, искаше у дома.
Пресекулките се върнаха. Дъхът й се учести, гърлото й се затвори.
- Хей, хей! - Сам я разтресе, а ръцете му се озоваха от двете страни на лицето й. - Добре си. Алан, добре си, дишай - заговори с равен глас, самият той опитвайки се да запази самообладание. Глвата й се поклати със скоростта на светлината, без думи казвайки, че далеч не е добре. Тъкмо отвори уста готова да протестира в правотата на думите му, когато устните му се озоваха върху нейните.
Шокът за секунди надделя над паниката. Всяка фибра от тялото й се изпъна като струна, гръбнакът й изведнъж се изправи, а в корема й плъзна приятна топлина. Целувката продължи едва няколко секунди, но за нея сякаш беше цял час.
- По-доре ли си? - прошена сам до устните й, а тя имаше сили само да кимне. - Хайде - помогна й да се изправи, сетне пръстъпи рамо до рамо с нея нагоре по стъпалата.
Паниката я беше напуснала, но въпросът "защо" зазвъня като коледна песен в главата й. Събра смелост да погледне към профила на Сам докато изкачваха последните няколко стъпала. Музиката кога беше заглъхнала? Имаше ли изобщо музика преди малко или й се беше причуло?
- Сам? - заговори тъмнокосата, но той я погледна и сложи показалец върху устните си като едновременно с това й намигна. Сетне отвори вратата на помещението, а там...там цареше абсолютна тишина?
Озадъчения й поглед се плзъна по стените, където блещукаха шарени коледни лампичи и към прозореца, от който влизаше бледата светлина на уличната лампа.
- Изненада! - извикаха двайсетина гласа в едно, а помещението извднъж се изпълни с ярката сетлина на лампи, което за момент я заслепи. - Честит рожден ден! - добавиха всички, този път с разминаване в синхрона. Шокирания поглед на тъмнокосата се обърна към Сам.
- Честит осемнадесети рожден ден, Нала - почри през шепот изрече той, сетне я целуна по бузата.

Настояще:
- Взе ли си всичко? - попита за пореден път леля й, докато сновеше из къщата по-притеснена и от самата нея. - Учебниците, дрехи, бельо? Бельо, взе ли си? Ще ти трябва нали знаеш - дори не поглеждаше към нея докато продължавваше да обикала из стаята.
- Лельо, всичко е тук, успкой се! - Нала хвана ръцете на жената карайки я да се спре на едно място и да я погледне. - Знам, и ти ще ми липсваш - изрече преди тя да е казала каквото и да е било, сетне я прегърна силно както правеше като дете.
Бяха минали две години, гимназията вече беше в историята, а този малък град нямаше потенциал да се разрастне. Нала не желаеше да бъде продавачка на цветя, нито искаше цял живот да работи като сервитьорка в близкото кафене. Искаше да пътува, да види нещо ново и различно, да види какво е отвръд табелата на родният й град.
- Всичко ще бъде наред, обещавам. Ще ти се обаждам всеки ден! Имам лютив спрей в чаната, помня всички подходи за самоотбрана, на които си ме научила. Никой не може да ме докосне, обещавам! - изричаше тези думи, по-скоро за да укоражи себе си, но леля й щеше да си затвори очите за този факт.
Таксито намали и спря плавно пред добре поддържана цветна градина, която се простираше пред дома им.
Нала натвори багажа си в колата, с помощта на шофьора, сетне се обърна към леля си за една последна прегръдка.
- Няма ли да отидеш да го видиш? - гласът на леля й бе нисък, почти до шепот.
Нала поклати глава.
- Дадох му избор, той избра това място пред мен, така че нямам какво повече да му кажа. Задушавам се тук, не мога да приема че да бъда домакиня с три перфектни деца и съпруг, който чакам да се прибере от работа всяка вечер, е моето бъдеще - поклати глава Нала. - Тръгвам - добави преди жената да успее да каже каквото и да е било.
Момичето седна на задна седалка, и с едно последно помахване към жената, която я бе отгледала, колата потегли напред. Тъмнокосата пое дълбока глътка въздух.
- Патънвил, ето ме и мен. Приготви се - измърмори през дъх.
- Моля? - шофьорът я погледна в огледалото за задно виждане с озадъчени очи.
- О, нищо, извинете - смънка Нала и се смъкна ниско в седалката си поглеждайки към така познатите улици, които се сливаха в едно.


Нала Кристин Джонсън | 21 | Addicted(ако възможно в последствие да открие към кого) | FC: Еiza Gonzalez
avatar
Nala.

Брой мнения : 14
Join date : 27.07.2018

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'll take the pain give me the truth, me and my heart we'll make it through.

Писане by -nicole on Пет Юли 27, 2018 9:25 am

Само ще те помоля да смениш лика, тъй като Eiza е заета от Valerie.
avatar
-nicole

Брой мнения : 341
Join date : 23.07.2018

Вижте профила на потребителя http://the-cursed-rpg.forumotion.eu

Върнете се в началото Go down

Re: I'll take the pain give me the truth, me and my heart we'll make it through.

Писане by Nala. on Пет Юли 27, 2018 9:48 am

Извинявам се, не съм видала. Нека е Emily Ratajkowski тогава :)
avatar
Nala.

Брой мнения : 14
Join date : 27.07.2018

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'll take the pain give me the truth, me and my heart we'll make it through.

Писане by -nicole on Пет Юли 27, 2018 9:59 am

Добре дошла и приятно изкарване, да ти сменя ли името?
avatar
-nicole

Брой мнения : 341
Join date : 23.07.2018

Вижте профила на потребителя http://the-cursed-rpg.forumotion.eu

Върнете се в началото Go down

Re: I'll take the pain give me the truth, me and my heart we'll make it through.

Писане by Nala. on Пет Юли 27, 2018 10:10 am

Да, на Nala.(с точка)
Благодаря.
avatar
Nala.

Брой мнения : 14
Join date : 27.07.2018

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'll take the pain give me the truth, me and my heart we'll make it through.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото

- Similar topics

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите