I’m real, but is this really me? - Evelyn Hale

Тъмнина. Това бе всичко, което виждаше малкото момиченце. Ерин бе заобиколена само от тъмнина. Единствено студената каменна стена, на която се бе облегнала не й позволяваше да изгуби разсъдъка си.
А къде бе изчезнала светлината? О, тя бе тук. Но заедно със светлината идваше още болка. В нейният свят тъмнината бе нейна приятелка, а светлината - враг.
Чу глас, който с всяка секунда се усилваше. Ерин започна да трепери, но не от студ, а от страх. Опитваше се да се сгуш по-силно в стената, но тя не можеше да я предпази.Тя приближаваше. Една, две, три...стъпки и вече беше до нея. Нямаше къде да се крие и как да избяга. Сълзи се стичаха по лицето й.
-Коя си ти? - всеки път й задаваше този въпрос.Гласът на жената бе суров, в него се четеше толкова много жестокост, каквато Ерин не бе виждала през целия си живот досега.
-Ерин. -казваше името си през сълзи, получавайки като отговор болка, която оставаше с нея дълго след удара.
-Не. Ти си Евелин Хейл.Кажи го!
Момичето мълчеше. Искаше вскичко да свърши...по един или друг начин. Беше уморена, твърде уморена. Но трябваше да отговори, защото иначе щяха да последват още удари, които не можеше да понесе.
-Коя си ти?
-Аз съм Ерин! -изкрещя. Не знаеше откъде бе получила този прилив на енергия,но знаеше, че няма да трае още дълго. Знаеше, че просто трябва да каже фалшивото име и всичко щеше да спре, поне за момент, но тя нямаше да го направи, не и докато все още може да се съпротивлява.
Последва поредният удар. Затвори очите си, усещаше как кожата й гореше и щипеше. Сълзите й вече бяха пресъхнали, единствено следите издаваха,че бе плакала. От колко време бе на това място? От седмица може би? Толкова ли бе минало? Или бе повече? Дните и нощите се сливаха, реалността се превръщаше в сън, умората затъпяваше чувствата.
"Аз не съм Евелин Хейл. Ерин, моето име е Ерин!" -повтаряше в съня си. Вече не можеше да различи кога мъченията бяха истински и кога плод на въображението й. Беше й твудно да открие разлика.
-Ерин, моето име е Ерин! - отвори очите си.
Един и същи сън се повтаряше отново и отново, а когато се събудеше...преживяваше отново съня си. Чувстваше, че се намира в един цикъл, който няма край. Тъмнината, която се бе превърнала в неин приятел не се променяше. Независимо дали спеше или не, мракът бе един и същ - непрогледен, черен, но и успокояващ. А твърдата земя, на която седеше, бе нейната опора. Тези две неща бяха единствените, които й помагаха да не се откаже и да не изгуби последното нещо, което й бе останало. Какво бе това?Себе си. Така щеше да я пречупи.
"Аз не съм Евелин Хейл. Ерин, моето име е Ерин!"
Повтаряше ли и повтаряше, но усещаше как тези думи започваха да губят смисъл. и да избледняват.Намираше се на едно тъмно място, на което нямаше прозорци, въздухът бе тежък, изпълнен с прах. Но имаше още нещо. Нещо толкова малко и незначително на пръв поглед. Дръпна една тухла от стената, която бе разхлабена и от там изкара една снимка. Единственото нещо,което бе успяла да вземе и да скрие. Снимка на майка й и баща й. изглеждаха толкова щастливи заедно, искаше да види това щастие, да го почувства, но знаеше,че трябва първо да се измъкне от това място. Трябваше да се измъкне от това място. А за да успее да го направи, трябваше да изграе по правилата на похитителката си.
Прегърна снимката толкова силно, че я смачка леко. Затвори очи и за момент си представи,че двамата са до нея. Само за миг, един кратък,но красив миг, а след секунда изчезна. Чу приближаващи стъпки и побърза да скрие снимката.
"Аз не съм Евелин Хейл. Ерин, моето име е Ерин!"
"Аз съм Евелин Хейл.Моето име е Ерин Евелин."
-Коя си ти?
Затвори за момент очи, пое си въздух. Опитваше се да изрече думите на глас, но нещо сякаш като камък й пречеше. Трябваше...О,тя трябваше да се примири. Ерин не съществуваше, сега бе Евелин.
-Аз...аз...съм...
"Кажи го! Ти си Евелин!Ти си нея! Вече не си Ерин! Тя не съществува! Не!Не, не...Аз...съм Ерин!"
Лицето й бе придобило леден вид, сякаш постпенно изграждаше стена около себе си. Нямаше следа от сълзите й, вече не трепереше и не гледаше уплашено. Всичко бе скрито под една дебела стена.
-Аз съм Евелин Хейл!
-Коя си?
-Евелин. Евелин Хейл.
-Много добре тогава. Продължаваме нататък. -усети ужасния удар в лицето си и падна на земята,сякаш очите й сами се затвориха.